Излиза малко евтина. Не струва, 
изричана по-лесно от - здравей.
И случва се така, че я купуват, 
осъдени за обич да беднеят. 
Отварял съм вратите на сърцето си.
Широко, за да влезе любовта.
Копнял съм за обичащи ръце,
но винаги прегръщах самота...
И всеки път се питам с изумление - 
кому е нужна болната илюзия, 
да влюбиш някой в свойто поражение, 
оставило душата ти с контузия? 
А после да съзнаеш, че си рана, 
която ще зарасне с грозен белег 
на този, дето все ще се надява, 
единствен да те помни само времето... 
Какво ми даде? Себеопрощение, 
но май прехвали нечие неможене? 
Урок по разболяващо търпение, 
или че простото е повече от сложно? 
Напразно ли поетите възпяват 
надеждата за твоето величие, 
или че си способна да влудяваш, 
облякла се в човешко безразличие? 
Не си виновна ти, любов, а ние, 
изсмуквайки блаженството до капка, 
преди със суета да го убием, 
там дето може вечно да е сладко... 
Но всъщност, заслужава си цената, 
(най-евтините хора струват скъпо) 
и ако в друг живот пак ти си ми съдбата, 
аз бих те доживял отново в мъка... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
13.06.2024