Селска градина
Като Адам молитвено на нивата се кланя
пред своя бог, осъдил го на земни мъки.
В пръстта при корените се завръща тати
и сее семената на труда и ориста си.
Това е късна обич, макар че с нея е заченат и покръстен,
тя влагата от кладенеца носи в кръвна плазма,
а пъпната му връв се е втвърдила в стръкове,
с които всяка пролет се побратимява.
Смоковници във чернозема, извезан като чергите на баба,
няма. Съхнат. Не му е писано на Юда да се върне.
Там тялото на господа Давидов е възкръснало
в пшеница златна като коса на селска дива.
Загубили сме рая още през библейско време,
но като всеки труженик баща ми
имането, заровено в земята, търси
и ката ден си шепне съзаклятнически.
Във нея песни древни за блага и хляб
написал е върху лехи – изстреляни пет линии,
и вместо ключа сол, в началото стои
като старейшина на род пернато миризливо биле.
По залез късно в мокрите недра на зеленчука
по обичай от древността полягат котките –
да чуят от прамайката земя заръките,
да ги вестят на лястовиците, а пък те - на облаците.
Когато привечер уголемят се сенките в лозата,
излезе вятър и зашепне с ореховите листа,
на пейката до къщи въздишат след труда си
двамата – те, моите родители, за своята земя.
© Златина Георгиева Всички права запазени
Много хубаво! Поздравления!