Селска градина

Като Адам молитвено на нивата се кланя

пред своя бог, осъдил го на земни мъки.

В пръстта при корените се завръща тати

и сее семената на труда и ориста си.

Това е късна обич, макар че с нея е заченат и покръстен,

тя влагата от кладенеца носи в кръвна плазма,

а пъпната му връв се е втвърдила в стръкове,

с които всяка пролет се побратимява.

Смоковници във чернозема, извезан като чергите на баба,

няма. Съхнат. Не му е писано на Юда да се върне.

Там тялото на господа Давидов е възкръснало

в пшеница златна като коса на селска дива.

Загубили сме рая още през библейско време,

но като всеки труженик баща ми

имането, заровено в земята, търси

и ката ден си шепне съзаклятнически.

Във нея песни древни за блага и хляб

написал е върху лехи – изстреляни пет линии,

и вместо ключа сол, в началото стои

като старейшина на род пернато миризливо биле.

По залез късно в мокрите недра на зеленчука

по обичай от древността полягат котките –

да чуят от прамайката земя заръките,

да ги вестят на лястовиците, а пък те -  на облаците.

Когато привечер уголемят се сенките в лозата,

излезе вятър и зашепне с ореховите  листа,

на пейката до къщи въздишат след труда си

двамата – те, моите родители, за своята земя.