Ти ми носиш чувството за есен,

багри пълни с пъстрота.

Когато ме разсмиваш чувствам лято, усещане за топлина.
И всичко е така лесно и небрежно, утопия една. 
Но после мигом стъпвам в реалността,

а от топлината няма и следа.

По-рано слънце, а сега слана. 
Думите ти като вятър ме раздират, не виждам светлина.
И ето ме на кръстопът отново- да спра, или да продължа ?
Тръгнах по следи от падащи листа..
От юни, обратно в септември, лутам се сама.
Пътят ми не спира и аз не спирам да вървя.

Питам се дали ще издържа?

Нямам повече надежди, без илюзии няма и тъга.