Ти ми носиш чувството за есен,
багри пълни с пъстрота.
Когато ме разсмиваш чувствам лято, усещане за топлина.
И всичко е така лесно и небрежно, утопия една.
Но после мигом стъпвам в реалността,
а от топлината няма и следа.
По-рано слънце, а сега слана.
Думите ти като вятър ме раздират, не виждам светлина.
И ето ме на кръстопът отново- да спра, или да продължа ?
Тръгнах по следи от падащи листа..
От юни, обратно в септември, лутам се сама.
Пътят ми не спира и аз не спирам да вървя.
Питам се дали ще издържа?
Нямам повече надежди, без илюзии няма и тъга.
© Надежда Максимова All rights reserved.