Забрави мен и мойте мечти,
побягна като пале, усетил страх.
Отново заживя на чисто,
живот без трудни хора и съдби...
Уморен се скиташ сам, уви,
напуснаха те - щом се промени.
За прошка молиш ме, нали?
Да влезеш искаш ти ?
Влез! Пускам те?! Върви!
Ти всичко изградено разруши.
На път поемаш ти.
Пибираш свойте молби,
сбогувам се със тях, нали?
Притихнала, опустошена, забравена дори,
аз сбирам разпилените сълзи...
© Мия Николова Всички права запазени