... ще изпратя...
... ще изпратя...
И съм нова, и винаги същата -
разпиляна, узряла, нетрайна,
да съм отнесена ми е присъщо -
не съм мъж, не съм брат, не съм Каин...
Разпадам се. Частица по частица.
Протони, неутрони - все едно,
сърцето ми - прегракнал вик на птица,
а писта ми е Земното кълбо...
От прах ли съм - постеля съм нетрайна,
от лава ли - изригвам тая нощ,
ти знаеш всички, всички мои тайни...
(звездите светят със поли от Лунен клош)...
Да пратя ли със мислите една
светкавица и ако щеш стрела,
да блесне в мойта, в твойта самота,
да чуят всички - кошер ли, пчела,
или потайна като падащ лист,
бездомна да се приюти в Земята,
да прошумоли, като че есенно сено,
а ти от късчета събирай ми Душата.
Построй ми кула - да се изкача -
от дъното - там нейде - на вълната...
(стихия съм - към тебе още крача)...
Не е ли обич моето...? Не е...
Сърцето ми е отвора на кратер.
И само ако знам, че си Помпей -
бедствие към тебе ще изпратя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Георгиева Всички права запазени
Поздравления за творбата.
