Все същото си, мое море-

примамливо нежно, могъщо сурово,

но вече аз не съм онова дете,

ще ме познаеш ли, щом срещнем се отново?

Все тъй вълните ти са синя свила-

пенливи втурват се да ме прегърнат.

Ала в ръцете ми отдавна няма сила

на тая бурна радост да отвърнат.

Все тъй лудешки хукваш към брега-

целуваш го и бягаш надалече.

Но толкоз немощни са моите крака-

със теб да тичам няма вече.

И пак блестиш под светлите лъчи,

лазур прелива в тъмно синьо,

но тъй отслабнали са моите очи-

не мога цветовете ти да видя.

Пристъпвам към теб, от бастун подкрепена

усещам водата жива трепти.

Ще ме познаеш, знам, макар тъй променена,

че сърцето ми в твоя ритъм тупти!

Целуваш нежно уморените ми нозе

и тихичко си казваме: Обичам те!

Едно неостаряващо никак море

с едно пораснало много момиченце!