Ще те чакам до прозореца, от мъка ще вия…
и ще светя - нали съм твоето пламъче жарко -
твоето бяло момиче, като бяла, тиха магия,
ще те обичам по много – не мога по малко!
И вали без да спира, дъждът пак се стича
по стъклата, сякаш плаче от мъка света -
аз не плача, нали съм твоето мъжко момиче,
което те чака до съмнало с малко тъга.
Ще дочакам до утрото, с насълзени очи
гледам към пътя всеки миг да се върнеш,
ще ти разкажа всичко - моите скрити мечти,
и ще чакам с цялата обич да ме прегърнеш! ...