Щом си припява през съ̀лзи капчукът
Лед вън скрипти, на прозореца, в черна
пръст от саксията, крехко и жълто,
стръкче пробива си път и наверно,
слънцето в стаята с него нахълта.
Вдигна от пода прашинки, стотици,
в ъгъла светна измислица – синя.
И изрисува тавана ми, с птици,
пролетен полъх, край зимна камина.
А под стрехата ми сиви врабчета,
водят за зрънцето битки юнашки.
Котка сънува, далеч е, където,
прави южняк от дърветата прашки.
Сечко разстила душата си бяла,
гарвани грачат – кантата, за луди.
Тръпне земята, наужким заспала,
знае вълшебството ще я събуди.
В голите клони се гуши надежда,
хилаво стръкче – ледът се пропука.
Сивият град ще разцъфне, изглежда,
щом си припява през съ̀лзи капчукът.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
Писна ми да съм вързана и затворена! Щом ремонтът ми се струва добра алтернатива...
