Щом си припява през съ̀лзи капчукът
Лед вън скрипти, на прозореца, в черна
пръст от саксията, крехко и жълто,
стръкче пробива си път и наверно,
слънцето в стаята с него нахълта.
Вдигна от пода прашинки, стотици,
в ъгъла светна измислица – синя.
И изрисува тавана ми, с птици,
пролетен полъх, край зимна камина.
А под стрехата ми сиви врабчета,
водят за зрънцето битки юнашки.
Котка сънува, далеч е, където,
прави южняк от дърветата прашки.
Сечко разстила душата си бяла,
гарвани грачат – кантата, за луди.
Тръпне земята, наужким заспала,
знае вълшебството ще я събуди.
В голите клони се гуши надежда,
хилаво стръкче – ледът се пропука.
Сивият град ще разцъфне, изглежда,
щом си припява през съ̀лзи капчукът.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Писна ми да съм вързана и затворена! Щом ремонтът ми се струва добра алтернатива...
