Щом величието пълзи...

Щом величието пълзи в калта

и крилата му, проядени от невестулки,

се провлачват тъжно - ти склони глава

и рисувай спомени, щастливо дълги.

Щом унинието вземе връх

и душата се загърне в мрачни дрипи,

не бъди за хищниците няма стръв,

а оставяй дирята си в дните...

Щом началото си има край,

то и краят не е без начало.

За да ги запазиш, първо ти раздай

своите сърце, ум, душа и тяло.

Щом величието в страх се претопи

и човекът се превърне в жалка мърша,

ти търпението си с воля въоръжи,

а ръката си със избор - да се свършва...