Бях силен, когато си тръгваше,

не трепна в очите сълза

и устни прехапал в мълчание,

дарих те с нова съдба.

И силен останах, безропотен,

когато застана до друг,

усмихнах се с поглед безпаметен,

дори не замахнах с юмрук.

Забавих на дните си ритъма,

на нощите спрях аз дъха,

щом щастие ти си намерила,

добре, ще остана в мига.

Вървях през залитащи улици,

дори не поглеждах назад,

забравил за мъжките горести,

предпазвах твоя приказен свят.

Макар със сребро в косите си,

обрулени в сив листопад,

от всяка искрица в очите ти

аз чувствах се толкова млад.

Е... виждах, не за мен бе усмихната,

но силен бях в мойта тъга,

щом знаех, че ти си обичана,

какво пък... прекланях глава.