Ако пожелая като тебе, скъпа моя, да съм силна...
От силните жени, които дори пред себе си ги е срам да плачат.
Трябва ли, когато ми се доплаче, да мигна...
и да кажа, че те унижение за жената значат.
Да обърна гръб на припадащите мои чувства,
да ги заключа в килера.
Да спра да практикувам за тях изкуства,
от днес да съм съдружник на разума,
а не на сърцето, като вчера.
Нима е срамно, да разкриваш своите вълнения,
били те от радост, от мъка или разочарование?
Толкова ли тежат мъжките мнения
на нашето нежно съзнание?
Мъжете, казваш, обичат,
обичат силни жени.
Нима не съм силна,
щом любовната сила ме крепи.
Не трябва, казваш, да споделям,
че сълзите са плод на неговата същност.
Трябва разумното винаги да разделям
от влюбената ми външност.
Така ли е наистина, кажи ми,
сигурно не напразно казваш ми това.
Мъжете, които са ме насълзили,
нямат право да ме гледат така.
Сълзите са толкова интимни,
те са като чувствата в леглото.
Не трябва за всеки да са видни,
когато напират ми в окото.
Хайде, от утре ще бъда силна жена,
но днес буквално очите си ще изплача.
Ще оставя сълзичка една,
резервна, някой ден, ако се наложи, с теб да поплача.
`Евелина
© Евита Всички права запазени