Както в парка кротко си стоях,
чувам в тишината нечий смях.
Обръщам се и що да видя -
двама влюбени, че чак да им завидя.

Той нежно, страсно я прегръща
тя свенливо с поглед му отвръща.
Усмихват се като, че ли са живи
тез две мраморни статуи, красиви.

"Дори когато положиха те в гроб студен
не успя смъртта да те вземе от мен.
О, мили мой Монтеки
ще те обичам аз навеки!"
- любовни клетви тя реди,
а той знае,че няма да й изневери,
защото тя бе единствената жена,
която всецяло му пренадлежа.
И тяхната истинска любов
изгрява всеки ден с плам нов.

Бледа руменина покрива страните,
горят недоизказани копнежи в очите.
Любовта им отново се възражда
и романтични чувства във всекиго поражда.

Познахте ли ги - това са Ромео и Жулиета
- символът на вярност вечна,
на страст и радост, базконечна.
Любовта им, недосегната от ветровете
ще разнежва сърцата на хората през вековете.
И те ще се питат:"Наистина ли има любов такава,
за която дори да умреш си заслужава!?"
             ......................
Две бледи статуи стоят притихнали,
едва вдъхнали живота, едва се усмихнали.
Две мраморни статуи, които се обичат на веки
- това са Капулети и Монтеки.
И колко тъжно, че любовта има не успя
да роди най-хубавите си плодове и цветя.
            ..........................
Но ето сега те и двамата са щасливи,
усмихвайки се скришом, нежно красиви
овековечени от мрамора блед
(е аз да приключвам с този куплет).
            ............................
Ставам и тръгвам от парка,
за последен път поглеждам през цветната арка
и виждам ги как се обичат
и с най-нежни имена се наричат.
Но мине ли някой прокрай тях,
те бързо притаяват своя смях,
ала тайничко виновно се поглеждат.
Защото като в живота любовта си не можеха да покажат,
за нея на никога не можеха да разкажат,
то сега когато са две мраморни статуи студени,
нямат право да бъдат любовно засмени
и трябва да се спотайват и крият,
да внимават да не би да разкрият
своята велика тайна
от всекиго подозарана, но от никого незнайна.