Синьо момиче
Родена съм от воля за безбрежност,
на дъното ми скрита е скръбта,
но в бялата ми същност с детска нежност
вълните още търсят радостта.
И казват ми, че на море приличам,
облякла синя рокля от мечти.
След мене ухажорът вятър тича
посока на сърцето да шепти.
Заплахите учител са на смелост
и гмуркам се в дълбокото без страх.
Душата, не познаваща предели,
в легло от раковина аз събрах.
Но вече сред вълните се клатушка
сърцето с оптимизъм уморен.
Не ме посреща бризът, а вихрушка
връхлита ме от всеки следващ ден.
Една магия, чакана с години,
остана си несбъдната мечта.
Не е лазурна вече – тъмносиня
е жаждата у мен за обичта.
Светкавици разцепиха жестоко
на вярата небесния клепач,
дъждът, загубил своята посока,
превърна се в безжалостен палач.
Морето в мен завря и заклокочи,
разпенено от яростния щурм.
Корем на риба в моето пророчество
е ясен знак за синия ми ум.
Написан е сценарият трагичен,
ще тръгна след прощалната вълна,
простила на живота неприличен
аз – вярната на отлива жена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
