Две небеса се борят в мен,
зелено и синьо.
Едното е старо, като света
и ми навява тъжни спомени.
И ме боли от пеперудените му облаци,
от безбрежността на безкрая му,
от кадифените му помисли,
от които не излезе нищо красиво.
От силния му размах, боли
и от това, че още живее в мене.
Зелените му лоши помисли
не предизвикват в мене пролет,
а само черна люта зима,
ограбила слънцето на годините
и така очерня и мене, бялата,
очерня ме със своя зелен оттенък.
И нито една песен не ми се пее вече,
и нито една приказка не ми се разказва.
Обрули мойте клони, таман разцъфтели,
и затрупа с киша бялото кокиче.
Нектарът е вече изпит
и трепти в огнено зелено.
А другото ми небе е ярко
и блести изящно.
То е моят нов ден,
моите светли помисли
и живописната ми крива усмивка,
която колебливо се показва,
когато облаците се разгърнат.
То е моята страст към книгите,
към красивото, със своя син
размах и с дълбокия си тембър,
леко пречупен, леко прегракнал
ми разказва нови приказки,
нови песни ми пее
и ми казва да се доверя.
И да обичам.
И аз се усмихвам и кимам
и се чудя кое небе е по-безмерно,
по-прелестно, по-далечно,
по-желано...
Истината е там някъде
в простора, в тишината,
в залеза над любимото ми място
или в козината на рижия ми котарак.
Истината е, че в зеленото не се побирам..
Зеленото не е било моя цвят,
но за да го разбера
първо трябваше да се моля
и да плача, и да проклинам
всичките богове и небеса.
Да падам и в падението
със зеленикави сълзи
да разкъсвам зелените си мисли.
Защото ми бяха всичките сетива в зелено.
И всичките думи.
Но не съжалявам, че станах част от дъгата.
Просто разбрах - зелената чанта
не отива на дрехите ми
и на просторите ми.
И на кадифения ми поглед
и на чашата ми с уиски..
Сега си чакам синьото,
което вече ме е покорило
и ме чака да се върна,
за да го обичам.
И да му дам от моите
бели нюанси, и от червеното ми,
и малко от жълтото
и по малко от всичките...
Пък да видим какво ще излезе...
Изгорих вече зелената чанта.
(Апосиопеза)
£
© Веселина Всички права запазени