Синьо-зелени вълнения

 Две небеса се борят в мен,

зелено и синьо.

Едното е старо, като света

и ми навява тъжни спомени.

И ме боли от пеперудените му облаци,

от безбрежността на безкрая му,

от кадифените му помисли,

от които не излезе нищо красиво.

От силния му размах, боли

и от това, че още живее в мене.

Зелените му лоши помисли

не предизвикват в мене пролет,

а само черна люта зима,

ограбила слънцето на годините

и така очерня и мене, бялата,

очерня ме със своя зелен оттенък.

И нито една песен не ми се пее вече,

и нито една приказка не ми се разказва.

Обрули мойте клони, таман разцъфтели,

и затрупа с киша бялото кокиче.

Нектарът е вече изпит 

и трепти в огнено зелено.

 А другото ми небе е ярко

и блести изящно.

То е моят нов ден,

моите светли помисли

и живописната ми крива усмивка,

която колебливо се показва,

когато облаците се разгърнат.

То е моята страст към книгите,

към красивото, със своя син 

размах и с  дълбокия си тембър,

леко пречупен, леко прегракнал

ми разказва нови приказки,

нови песни ми пее

и ми казва да се доверя.

И да обичам.

И аз се усмихвам и кимам

и се чудя кое небе е по-безмерно,

по-прелестно, по-далечно,

по-желано...

Истината е там някъде 

в простора, в тишината,

в залеза над любимото ми място

или в козината на рижия ми котарак.

 Истината е, че в зеленото не се побирам..

Зеленото не е било моя цвят,

но за да го разбера

първо трябваше да се моля

и да плача, и да проклинам

всичките богове и небеса.

Да падам и в падението

със зеленикави сълзи 

да разкъсвам зелените си мисли.

Защото ми бяха всичките сетива в зелено.

И всичките думи.

 Но не съжалявам, че станах част от дъгата.

Просто разбрах - зелената чанта

не отива на дрехите ми 

и на просторите ми. 

И на кадифения ми поглед 

и на чашата ми с уиски..

 Сега си чакам синьото,

което вече ме е покорило

и ме чака да се върна,

за да го обичам.

И да му дам от моите 

бели нюанси, и от червеното ми, 

и малко от жълтото

и по малко от всичките...

 Пък да видим какво ще излезе... 

Изгорих вече зелената чанта.

(Апосиопеза)

£