Светът - мъглив, неясен,
бъдещето - също
и ние, хората със бели маски,
крием своите лица.
Навсякъде мъгла...
Вървим из пусти сиви улици,
потънали в прегръдката на мъглата,
обгърнати от белия й шал,
едва дишащи, невиждащи и страдащи,
крием всички своя свят.
Всеки има своята мечта
за любов и красота,
дълбоко в себе си се пита:
"Кога ли ще се сбъдне тя?"
"Някога"- надеждата прошепна,
но кой я чу и кой видя?
Да можех само да прогледна,
но скитаща във пустата мъгла
как изход да намеря?
Вървя във свой объркан свят,
изгубена в лабиринта на живота.
Без карта и компас, без правила,
вървя сред други скитници и хора.
Луна сред облаци изгря,
опита се да ни покаже пътя,
но мъглата я прониза
и тя се скри в облачния дом.
Кой чу надеждата?
Кой видя луната?
Хиляди души безследно скитат,
изгубени в тоз неясен свят,
невиждащи, объркани и страдащи.
И аз съм с тях!
© Даяна Узунова Всички права запазени