След мрака
Претръпнал хоризонтът се стопява,
дърветата превръщат се във сенки,
среднощен полъх нежност притаява,
отпуснала греховните си клепки.
А залезът не иска да си тръгне,
потъмнил с чер воал лицето на луната,
забил в клепачите на слънцето иглите
на счупени звездици без позлата.
И без зеници жаловито слънце
издига тъжен взор, но тежък и настойчив,
помита тъмното, ветрецът лъхне,
земята тръпне след вечерен отлив.
Събудена от сляпата милувка,
излита от пашкула пеперуда бяла,
Настъпва светлината, мракът глъхне,
полюшват се изтънчени житата.
Отнякъде нехайна чучулига
прелита и извива тънка шийка,
избодените слънчеви зеници
усмихват се и връща се светликът.
Наперения лебед се завърта
разперил две крила, за да танцува.
След мрака идва само светлината,
сърцето ми отново пак лудува.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Симеонова Всички права запазени
