След мрака
Претръпнал хоризонтът се стопява,
дърветата превръщат се във сенки,
среднощен полъх нежност притаява,
отпуснала греховните си клепки.
А залезът не иска да си тръгне,
потъмнил с чер воал лицето на луната,
забил в клепачите на слънцето иглите
на счупени звездици без позлата.
И без зеници жаловито слънце
издига тъжен взор, но тежък и настойчив,
помита тъмното, ветрецът лъхне,
земята тръпне след вечерен отлив.
Събудена от сляпата милувка,
излита от пашкула пеперуда бяла,
Настъпва светлината, мракът глъхне,
полюшват се изтънчени житата.
Отнякъде нехайна чучулига
прелита и извива тънка шийка,
избодените слънчеви зеници
усмихват се и връща се светликът.
Наперения лебед се завърта
разперил две крила, за да танцува.
След мрака идва само светлината,
сърцето ми отново пак лудува.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
