След толкова чакане
След толкова чакане
Замириса ми на живот.
Замириса ми на отава.
На трева, в ранина окосена.
Под небесния свод,
бегъл спомен остава
мараня, над поле извисена.
Слънцето се събуди.
Сръчка сънното време
и усмихнато хукна нагоре.
И денят се пробуди -
на пчелички жужене,
врява, глъч, на забързани хора.
До висока топола
щърк, във мантия бяла,
еднокрак, от зори още трака.
Със душата си гола,
от копнеж побеляла,
като страж, щъркелицата чака.
А пък аз, зажадняла,
боса, чакащо-нежна,
за усмивка и щърково тракане,
викам те, пребледняла,
та душата ми снежна
да затоплиш, след толкова чакане.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мари Елен- Даниела Стамова Всички права запазени
