След толкова чакане

Замириса ми на живот.

Замириса ми на отава.

На трева, в ранина окосена.

Под небесния свод,

бегъл спомен остава

мараня, над поле извисена.

Слънцето се събуди.

Сръчка сънното време

и усмихнато хукна нагоре.

И денят се пробуди -

на пчелички жужене,

врява, глъч, на забързани хора.

До висока топола

щърк, във мантия бяла,

еднокрак, от зори още трака.

Със душата си гола,

от копнеж побеляла,

като страж, щъркелицата чака.

А пък аз, зажадняла,

боса, чакащо-нежна,

за усмивка и щърково тракане,

викам те, пребледняла,

та душата ми снежна

да затоплиш, след толкова чакане.