След толкова чакане
След толкова чакане
Замириса ми на живот.
Замириса ми на отава.
На трева, в ранина окосена.
Под небесния свод,
бегъл спомен остава
мараня, над поле извисена.
Слънцето се събуди.
Сръчка сънното време
и усмихнато хукна нагоре.
И денят се пробуди -
на пчелички жужене,
врява, глъч, на забързани хора.
До висока топола
щърк, във мантия бяла,
еднокрак, от зори още трака.
Със душата си гола,
от копнеж побеляла,
като страж, щъркелицата чака.
А пък аз, зажадняла,
боса, чакащо-нежна,
за усмивка и щърково тракане,
викам те, пребледняла,
та душата ми снежна
да затоплиш, след толкова чакане.
© Мари Елен- Даниела Стамова All rights reserved.
