След толкоз истини нечути,
на истина прилича Тя
Застинал куп - желязо и бетон,
превръща се в поредния Голгота...
Високо – горе,
на жумящия от страх балкон,
стои жена,
тъй – мъничка, безпомощна, сирота...
Към бездната ли само дири път?
Ненужен, непосилен кръст
замръзналите мигове стопява.
Надянал ролкови кънки, Светът
в нозете ù се спотаява...
Тя там е още.
Птица бяла,
между земята и небето онемяло.
Дори Панелът, лунна сянка разпрострял,
оплаква незавидната си роля,
да стане паметник, печално-увенчал
последната ù воля.
Дали защото съм отвикнал да се моля,
та Господ – бог, разсеян, пак мълчи;
Бог е скрил спасителните длани.
Излиза вярно туй, което се гълчи,
че Той от чуждото страдание се храни.
„Боже – Обърни очи!
Що дирят там, из пустата вселена?
Виж душата ми – не чини много тя сега,
каквато е – невярваща, ранена.
С едничък грях едва съизмерима.
Мълчанието твое е готова да смени
с лъжа – лъжа Необходима!”
Тръгвам. Разнолик като монада.
Ту в истина преливащ, ту в лъжа...
Ако Лъжа е въгленът, представящ се за клада,
таящ в недрата си, макар искра,
тогаз на Правдата безстрастната уста
кому е нужна, щом нерадостно вещае,
че феникс няма да възкръсне в пепелта?”
Оставям стъпалата да решават.
Шпионки гузни имитират пустота,
етажи саможиви се снишават...
Етаж последен.
Колабирал дом.
Пред ярост нечия отстъпила врата,
отворила е в него жива рана.
През болката минавам като в сън
и срещам тишината изтерзана.
Обидена от мъж е тишината.
Насечена с крещящата омраза.
Покривка, везана от ласкава ръка,
към вазата на пода се пресяга
да вдигне мъртвите, разпръснати цветя,
които Той жестоко е прегазил
и тръгнал...
Злорадстващ, Окончателен, Наказал.
Другиму стоварил пак вината!
Врата последна, с цвят на нощ,
сякаш нож изрязал е в стената...
„Момиче, спри. Не слизай в мрака!
Балкон, последният етаж – високо е,
а долу чака Безразличният паваж.
Прости! – убягват ми изплашените думи.
Тъй - страшен е безгласният ти вик.
Викът на разума, преминал крехка граница
и тънещ сред морето от безумие.
Нека дойда, Непозната страннице,
при твоето жестоко пълнолуние!
Не пристъпвай, моля те – Недей!
Нима ще станеш годеницата на Мрака?!
Дали ще трогне тази крачка
мъжа, оказал се злодей?
Любов, трошица недочакала,
в гърба му, троснат – криво огледало,
навярно себе си видя – малка, счупена играчка.
Той е кривият, дори сълза незаслужаващ.
Мъжленце инфантилно, оглупяло,
завъдило комплекс за малоценност
и раздаващо без мяра, сякаш висша драгоценност,
носовете си натрити – смачканата гордост го влудява.
А Ти? – приемаше страха, обидите, бедите;
противното му, евтино наследство.
За теб – товар.
За него – шанс,
с хленч и грубост да запази
своето предълго детство.
Научен е да взема и е взимал.
Нима очакваше, че може да даде?
Любов за харчене той нивга не е имал.
Не мен очакваше, Сестрице – Непознатия.
Натрапих се или съдбата ме избра?
Вървях, решен да те спася с Лъжата,
но в себе си не вярва още тя.
Затуй изричам истини горчиви,
от тях навярно втори път боли.
Виж! - Двама сме. Сега. И живи.
И то е истина. Но... нека помълчим.”
* * *
Боли обидата. Вменената вина.
Те винаги са част от арсенала
на мъж, битуващ в егоизъм, суета.
Жената плаща непосилната цена
преди самата тя да е разбрала,
че в този брак е Пепеляшка любовта ù.
Безкрайни упреци, обидните слова
пораждат ехо на мъчителен въпрос,
към себе си, за кой ли път, задала:
„Дали от любовта си малко давам?”
дорде безпомощното, унизено женско „аз”
достигне дъно в риторичната спирала:
„Участта на Неспособна заслужавам”.
И ето, че заченала душата
коварна и изнудваща вина,
готова да открехне крадешком вратата,
та грубата, безскрупулна ръка
да влезе пак и грабне без остатък
малкото спасена топлинка.
Сетне – „Сбогом!” – Ей тъй, без причина.
Предтекст е даже бледият протест,
припламнал инстинктивно след година, две ли?
Кой да разбере или измери
въпросника в такъв безумен, мъжки тест?!
Там само Неговият отговор е верен.
А отговорът неин – логичен край
на другата спирала: „Нима живях, нима обичах?”
пристъпва на ръба и се прощава с последното:
„Ненужна съм. Аз нищо вече нямам”.
Как искам моята лъжа (дори не е съвсем лъжа,
след всички истини нечути, на истина прилича тя),
да иде и помоли за Ръката ù – сияйна, порцеланова пътека!
Студена е навярно. Посред лято!
Пристъпил бих и нежно, и полека...
Поне да зърна скритите звезди,
все още на светлинно разстояние,
отричащи отчаяно Света и мен
от Кулата на своето страдание.
* * *
„Повярвай ми, Сестрице. Забрави!
Животът не е само рани.
Чуй Думите и в Него се върни,
очакват те две топли длани!
Аз съм Ручеят, що пие
синева от небесата,
пълен с музика, целуван
от тревите, от цветята...
И Ветрецът съм в гората
бродещ кътчета незнайни,
галещ тихичко листата
с пръсти ласкави, омайни...
А пък те му доверяват...
Никой не е чувал Вятър
да разказва чужди тайни.
Кафе хеджаско са очите ми.
В тях няма спомен за сълзи.
С такъв възраждащ, животворен пламък
копнежът пролетен искри.
Аз съм Лудостта на порива
и Скалата с топъл мъх,
Прошка, без да е измолвана,
Верният, до сетен дъх.
Усети ли как милват думите?!
Звънчето сребърно на благата луна
още сред небето се поклаща.
По нея слънцето от непонятно минало
закъснелите лъчи изпраща,
за твое Вчера да се извинят
и стоплят утрешното Настояще.
Нека, бликнала незнайно как,
сълза лицето ти опари
и пред нея този мрак,
сякаш с мълния ударен,
вдън земя се срине чак!
От времето ми Ден поне вземи.
Години, дните там изглеждат.
Ще видиш – в мен започва да кълни
зрънце безценно на неистова надежда.
О, ако можеш да оставиш след Началото
врата открехната, макар и през сълзи,
Надеждата ми, в огън цялата,
цветя на Радостта ще наплоди...
Смеси се с тях, попивай светлината,
съгрей сърцето в топлината им лъчиста!
Учудвай се на младата ми песен;
внезапна, непохватна, ала искрена.
Последвай я, с безгласен звук
през облаците мрачни мисли.
Облаците не харесват песни
и ще тръгнат - тромави и зли...
Далеч са хоризонтите сърдити
на минали – заминалите дни...
Затуй, не чакай – късче синева вкуси!
Късче от едно небе,
в което мъничко в началото боли,
но то е друго... Вятърът игрив,
„Здравей!” - ще каже. „Нека полетим!”
И ти – лети, по-бърза и от птиците.
Вдишай!
Навярно ще отронят стон гърдите.
Тръпка трябва да родиш,
разкъсваща веригите, пречистваща.
На вятъра я дай, ведно с косите.
Той, така ще ги реди...!
Месец май, вълни в тревите...
Пожелай си тази Пролет!
Аз, вече си я пожелах...
Непреклонна ли, все – тъй оставаш, Съднице,
към жадувано от мен – Да бъде,
та още в зима спотаяваш
изплашеното, зъзнещо Сега?!
Пред него Мъж е коленичил.
И моят свят е на ръба.
Щастливите не скитат подир сенки
в нощта си – непотърсени, сами.
Щастливите не биха и могли
да чуят твоя глас – стоиш високо...
Не ги кори, че долу са и слушат стадо.
Дузините безгрижни дни.
Светът е млад, затуй – несправедлив.
Той болката си още не познава,
но не по–малко от това боли.
Болката...
Тя, моята, бе мълния лилава,
разсякла пътя ми надве и всички дни
разсипаха се в пагубни посоки.
Вина аз нямах – бога обвиних.
Оголен нерв, до бяло накален,
с гласа на болката неистово крещеше,
че този свят изгубен е за мен.
Виждах. Вярвах, но не разбирах, как
може да пирува, да танцува
сам със себе си Изгубеният свят.
Болката... Над нея заваля.
Без време сняг.
Все с по нещичко различен;
чужд и грозен, поносим, безличен...
Пътеки тръгващи, пътеки идващи
останаха затрупани в снега.
Снегът пъртини не обича.
Самотата си е самота.
Дълбоко,
нейде до родилната искра,
паметта ми бе запазила
копнеж по ручеи, цветя;
далечната мечта за лято,
прелюдия към есента.
Чудно, там и зима имаше,
но друга – мъдра и добра.
Сестрице,
първа болката те разпозна.
Разкъса самотата ми – до днес желана.
Не беше яростна,
ни паленцето в нечии крака.
Дотича с мен – тревожна, разлюляна,
подобно звън от минала камбана...
Но не съвсем. Тя иска сякаш
да бъде болката Съпреживяна.
Познала сродната душа,
паметта ми теб избра
копнежите си да разкрие.
Сънят дори за тях не знаеше,
инак утрото с навъсена метла
ревниво щеше да изтрие
и последната искра.
Не ме оставяй гол и безнадежден.
Потребна ми е твоята ръка;
нека бъде първото кокиче,
което да помами пролетта.
Пролетта за теб и мен, Сестрице!
* * *
В гърдите ми прониква светлина.
Огря ме вяра – жива, осезаема.
Нима е чудо – Бог ли бе това?!
Нали веднъж от Него бях предаден
при срещата с безмилостна съдба?
Години самотата ми го мразеше,
готов бях да го отрека с лъжа.
Получих прошка и за двете си омрази!
Не в храма каменен, от мене изоставен.
Без клишето на молитвени слова.
Не на колене, пред свещ запалена,
а тук, под черното небе,
където Вярата държа в ръка.
Вяра, сякаш в две ръце подадена;
Две ръце, но слели се в една:
Нейната е в Моята ръка!
* * *
Пролетта кога успяла е изпод снега да изтече,
та от прежда резедава нов килим да изтъче?!
По небе тревите луднали сякаш с часове растат.
Цветя сред тях, току събудени, очи отварят към света.
Глухарче мъничко се сили да погледне надалече;
нечие гласче звънливо, май „жълтъче” го нарече...?!
Смях момиченце разлива... Ей така, зарад смеха.
Пеперуда колеблива като дъх прошумуля...
Не изчака да я питат за онези, Другите неща.
И за какво са ти, момиче?! – Ти си имаш Пролетта.
Но момиченцето тича да догони две крилца...
Тя е моя.
Тя е нейна.
Всъщност, Наша дъщеря.
© Людмил Нешев Всички права запазени