На пейката боята е студена...

Ръцете ми са сламки от коприна.

Докосват пъпката червена -

листенце нежност в цветна зима.

Ухае на сълзи тревата,

макар разресана от слънчеви лъчи...

Събирам мисли в тишината,

а болката до мене спи.

На пейката  пред  чужда къща -

потънало в безвремие сърце,

едничка радост спомена прегръща,

за пълен  дом и пеещо дете.

За  ореха  на двора и дивана,

събрал в живота, не един,

за топлата ръка на мама

и погледа на батко син.

За верния приятел на човека,

за бащиния глас и доброта,

за всичко дето е  далечно

оставило във времето  следа.