Безмълвно във вихъра съм само шепот.

Тялото се гърчи.

Роптае срещу несгодите житейски.

Пропадат с вятъра клоните.

Топло е и някак нетрезво.

Пих, а после мълчах..

В безкрая на Вселената не помнех имена.

Объркана не чаках нищо.

Ала нищото е като грамаден паяк.

Вкъщи не стигах до истината.

Пародийно времето се влачеше като стена безкрайна.

Отекваха думи, а бяха само струни.

Небето със Земята ли се бори?

Безкраен е моделът Ти и Аз.

Любовта е проста, но и толкова измамна.

Опростявам себе си, а чувам само глъч,

от ехото на акордите разбити.

Синевата ме привлича, някак опростено в синьо.

С мяра невъзможно е да мечтаеш.

Те са отвъд простора.

Любовта е саможертва.

Усмихната като лятното море.

Обичта е дъх, понякога отровен.

Пронизва ме стрела, а след малко-тишината.

Как да те намеря, скъпи, мой, любими?

Следа, а след нея влача се,

какво очаквано от ветропоказател да желая?

Кълбо от дим и остарели думи, остана ли от нищото живот?

Белези и смях, ала спомените са крещящи.

Сама запазила историята никаква. Груба е тегобата, къде отидох, неразбрала дните човешки?

Любовта е мираж и стича се между пръстите.

Отнемам, а жалостиво ме моли тълпата, да остана.

Иска съкровища като бездни.

Останах с изнемогата, предала на другаря всичко.

Приятелю, нямам повече , от тънките ми пръсти остана синката, обичта е на коптора.

Прости! И забрави!

Денят се мъдри опустял.

Мълчание и стенание в мрака.

Крехкостта е нежност.

И дотам.

Край.

А след него – тъмнина.

Смях и островърхо копие на жалостта.

Егото е на боклука.