Слънчоглед

Помните ли момичето 

с очите на сърна и чаровната трапчинка,

което винаги ви гледаше като рицар-спасител

и се вкопчваше в бронята ви от 

празни обещания?

Тя е вече пораснала жена.
Може би няма да я познаете,

защото очите и загубиха блясъка си-

отразяват болката на ранена кошута,

а трапчинката и се запълни с море,

солено като сълзите и. 

Тя е вече отдавна пораснала жена,

която не ви е искала снизхождението,

нито пък е искала да я докосвате, 

неподозираща за любимата ви вкъщи.

Писнало и е да чува, че нещо винаги

и липсва и отдавна вече не ви възвеличава.

Счупихте я на милион парчета,

които така и не успя да сглоби обратно.
Вятърът я разпиля в лилавите небеса,

по които някога наивно я носеше любовта.

Облаците я кондензираха в купеста тъга

и я изляха безпощадно обратно на земята

с яростта на лятна буря.

Напои поля от слънчогледи, 

израсна леко деформирана

в онази силна пораснала жена,

която никой от вас не позна.