Край на мечтите, край на надеждата.

Пък и защо въобще трябва да ги има?

Надяваш се, мечтаеш, но накрая какво -

всичко се разпада на пух и прах

като вятърна мелница, високо в небесата.

Чувства топли, нежни, изпълнени с доброта,

но винаги са следвани от тъга и мъка

и защо трябва да бъде така?

Не може ли просто светът да си остане добър?

Всичко има край - такъв е животът.

Дори денят прекрасен умира и става студена нощ.

Светът е в два цвят - бял и черен.

Тъкмо си мислиш, че всичко е наред,

че може да се изправиш и смело да кажеш:

"Аз съм щастлив, радвам се на живота"

и ще се случи нещо, което да разбие тази илюзия.

Радостта не може да е радост без болката.

Но в същото време всичко се приравнява на смъртта.

Тя е там, ти знаеш, очаква те с косата в ръка

и когато последната прашинка падне, главата ти отива.

И после накъде? Има ли нещо или не?

Има ли въобще значение, щом пристигнала е смъртта?

И все пак - защо надеждата е жива в човешкото сърце?

Дори в сетния си час, дори в най-студената нощ

в сините очи е останала капка надежда,

която тихо шепне, кара те да се чувстваш по-добре:

"Утре ще е по-добре. Смъртта е гостенка на всеки,

но още не е дошло времето да посети и теб."