Снежинки
Снежинки проблясват в ефира
и сгушват се в преспите сняг,
и в танца им времето спира,
и в танца им жива съм пак.
Студът ме пробужда и вятър
косата ми ръси със смях
и приказен вън е театър,
и в преспите аз замечтах.
Снежинките носеха пясък
и вкус на солено море,
на лампите в жълтия блясък
играха, разказваха те.
Били са отдавна в морето
(оттам бе соленият вкус)
и помнят как шепне сърцето
на бриза самотния блус.
Те гъдел били са от пяна
и буря били са дори,
но никъде, казват, че няма
безкрайни ни нощи, ни дни.
Те смях са събирали, слънце
и крили се вдън пещери,
живителна глътка за зрънце
и смърт за удавник били.
Сега те студено и нежно
и някак смирено валят,
но утре в небето безбрежно
стопят ли се пак ще летят.
Но знаят, че миг преди полета
ще трябва да минат през кал
и знаят, че заради волята
светът досега е живял.
И толкова.
Валят и не плачат, това е.
И борят се, просто така,
и в мене снежинката знае,
че част от това е и тя.
Но знае, че миг преди полета
ще трябва да бъде сълза -
така е, това й е ролята
и просто търкулна се тя.
И толкова.
Напукани скрих си ръцете
във джоба на мойто палто,
солта не била от морето -
било...от сълзите било.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Михаела Всички права запазени
