Снежанка и седемте джуджета

/приказка в рими по Братя Грим/

В едно далечно царство – в зимен ден,

когато сняг се сипел от небето,

царица млада с поглед умилен

до прозореца си шиела. И ето –

убола пръст с иглата в час смутен,

и капки кръв обагрили пердето.

Усмихнала се тя, и в този миг

наум си пожелала вдъхновено

дете да има с белоснежен лик,

със устни алено-червени,

с коси по-черни и от абанос,

красиво като приказна сирена.

Дочул я Бог – и чудото дошло.

Родило се момиченце прекрасно.

Нарекли я Снежанка, но, за зло,

случило се нещо тъй ужасно –

останало детенцето само,

без майчица, що болестно изгасла.

След време кралят се оженил пак –

жена си взел красива, ала горда,

студена като късче от кристал,

надменна, непреклонна и подмолна

и влюбена във своята красота,

намразила детето с мисъл грозна..

А новата царица за беда

имала вълшебно огледало,

С което ежедневно, ей така

питала дали е то съзряло

от нея по-красива на света,

а то отвръщало : „Не съм видяло!“

Минали години и Снежанка

разцъфнала като уханно цвете,

и в ден един царицата – тиранка

пак взела огледалото в ръцете,

но този път отвърнало: „Стопанке,

Снежанка по-красива е от тебе!“.

Пламнал огън във сърце ревниво,

от завист и от злоба й призляло,

и на часа извикала гневливо

ловеца си и му заповед издала,

момичето в гората да захвърли,

та никога да не се завръща вкъщи!

Завел я той в горите най-дълбоки

сред призрачни дървета в тъмен мрак,

но щом погледнала го топло, светлооко,

смилила му сърцето и във знак

прошепнал й да тича надалеко,

очи да не извръща тя назад.

Побягнала Снежанка на мига,

преминала рекички и поляни,

дорде видяла къщичка една

скрита сред дървета великани,

а в нея … седем малки легълца,

седем чашки и чинийки, все подбрани.

Полегнало за малко изморено

девойчето във нечие легло

и в миг заспало то, успокоено,

че е далеч от мащеха и зло,

и в своя сън от обич озарено

прегърнало го ангелче добро.

А в късен час, когато се стъмнило

прибрали се джуджетата – миньори,

и що да видят, в къщата им свидна

Снежанка ги посрещнала и скоро

разказала за своите неволи

и как се е спасила чудотворно.

- Остани, детенце ти при нас,

сестричка скъпа да ни бъдеш -

ще готвиш, ще ни шеташ и в захлас

вечер сладкопойно ще ни пееш,

а ние ще сме твоят верен страж,

та в светло щастие да руменееш.

Минавало време, но злото не спяло.

Царицата лоша гнева си не спряла

И пак във вярното си огледало

с въпрос едничък се е взряла,

красавица дали е то видяло

в гората, както е разбрала.

- Снежанка е жива! – отвърнало то -

красива като капчица, стопанке!

- Джуджетата пък – още й рекло –

живота неин – пролетна камбанка

от бури пазят и от всяко зло.

Тя истинска е…. с царствена осанка!

Щом чула това, жената злокобно

от завист едва се сдържала,

Но после мисъл й минала сгодна

в старица мила да се преправи,

в гората да иде и много подмолно

от малката напаст да се избави.

Първо занесла й стегнат корсет,

и гребен намазан с отрова,

но джуджета смели някак подред

полагали грижи чутовни,

дордето накрая, тя с цел да умре,

ябълка дала лъжовна.

Наивно Снежанка, с мисъл добра,

приела плода и сглупила,

хапнала малко парче и в мига

безжизнено се строполила,

за жалост на всички в тази гора,

които с любов бе дарила.

Джуджетата седем с тъга, през сълзи

принцесата сложили милно

в стъклен ковчег, да могат сами

нейната хубост сапфирна.

задълго запазят в тъй трудните дни

с доброто и спомени свидни.

Но в ден заснежен, минал е принц

на бял кон и мярнал Снежанка,

влюбил се той и с поглед един

в миг я качил на мустанга,

препуснал в галоп и в трап невидим

изплюла тя черната хапка.

Отворила после сияйни очи,

обляла се в слънце гората,

а младият мъж с чувства - искри

предложил й с обич ръката,

царица да стане, любима дори,

на кралство обвито в позлата.

Така любовта в най-трудните дни,

добротата в сърцето открила,

с вяра, със сила и с чисти мечти

злото навек победила!

КРАЙ!!!