severianin (Валентин Чернев)
417 677
10.08.2012 г., 18:40 ч.

Сол 

  Поезия
521 0 7

СОЛ

 

 

Всеки има различна съдба под небето –

този тук е далечна вселена незнайна,

лунен прах по ревера му приказно свети

и звезди му нашепват космически тайни.

 

Оня там е дърво, сред пръстта вкоренено –

сладък плод сред листата му зрее наесен,

и душата му щедра изгрява в зелено,

и не млъква сред клоните птичата песен.

 

Има други, белязани с циганска орис –

вечни скитници бедни, за пътя венчани;

има вълчи души, има всякакви хора –

хора-шепот на ручей и хора-камбана...

 

Аз съм просто море.

През душата ми стене

незамлъкващ прибой и разбива скалите.

Даже аз не познавам дълбините у мене,

даже аз се боя от рева на вълните.

 

Аз съм само море – неизбродна стихия

с редки тихи атоли и топли течения,

древни кораби долу на дъното гният

и се вият над тях водорасли зелени.

 

Спят удавници в тинята нейде дълбоко,

бели айсберги плуват далече-далече;

аз съм само море – аз съм просто посока,

просто прилив и отлив – безкраен и вечен.

 

В мен Салакия* своята люлка люлее,

в мен Винилия* плакне коси до насита,

чакат кораби бели до слънчеви кейове

и над сините гребени чайките скитат.

 

Аз съм само море...

Но различни морета

под небесния купол вълните си пенят

и различни слънца над вълните им светят.

 

Аз не зная какво е морето у мене!

 

Има Мъртви морета и светли пространства,

сред които животът от сила прелива;

по морето у мене стихиите странстват,

а водата е гъста и странно горчива.

 

Аз съм само море. Но когато вълната

върху камъка плисне зелената влага,

от солта побелява гръдта на скалата,

а солта е горчива, и рибите бягат.

 

Странна участ е тази – вода до насита,

а те мъчи жестока изгаряща жажда.

От солта побеляват не само скалите

– тази сол е горчива, тя всичко разяжда.

 

Има хора – звезди, има хора – дървета,

аз съм просто море – пеня гребени сиви,

но остава по двете ми шепи да свети

само сол, само сол

                         и надежда горчива...

 

__________________

 

* Салакия – в римската митология – богиня на морската вода и

откритото море, съпруга на Нептун, майка на Тритон;

* Винилия – божество на вълните на прибоя.

 

© Валентин Чернев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не море,а морско съкровище...
  • Поздравления за мъдростта и от мен!
  • Супер асоциация с морето. Аз съм по впечатлена от листата на дървото и от самото дърво, вероятно защото съм близо до тях ( може би съм дърво? ). Но водната ти стихия не отстъпва по нищо в този стих ( и въобще). Хубава философия.
  • Замислям се от кой тип хора съм. Не знам. Но със сигурност само ти си морето тук. Отново ти благодаря за хубавото преживяване, поете!
  • Не е малко да си море, независимо какво точно.
    Мисля, че съдбата е щедра към теб, Поете!
    Поздрав за стиха–самооценка!
  • Прочетох с удоволствие!
  • Хареса ми! Много!
Предложения
: ??:??