Сол
СОЛ
Всеки има различна съдба под небето –
този тук е далечна вселена незнайна,
лунен прах по ревера му приказно свети
и звезди му нашепват космически тайни.
Оня там е дърво, сред пръстта вкоренено –
сладък плод сред листата му зрее наесен,
и душата му щедра изгрява в зелено,
и не млъква сред клоните птичата песен.
Има други, белязани с циганска орис –
вечни скитници бедни, за пътя венчани;
има вълчи души, има всякакви хора –
хора-шепот на ручей и хора-камбана...
Аз съм просто море.
През душата ми стене
незамлъкващ прибой и разбива скалите.
Даже аз не познавам дълбините у мене,
даже аз се боя от рева на вълните.
Аз съм само море – неизбродна стихия
с редки тихи атоли и топли течения,
древни кораби долу на дъното гният
и се вият над тях водорасли зелени.
Спят удавници в тинята нейде дълбоко,
бели айсберги плуват далече-далече;
аз съм само море – аз съм просто посока,
просто прилив и отлив – безкраен и вечен.
В мен Салакия* своята люлка люлее,
в мен Винилия* плакне коси до насита,
чакат кораби бели до слънчеви кейове
и над сините гребени чайките скитат.
Аз съм само море...
Но различни морета
под небесния купол вълните си пенят
и различни слънца над вълните им светят.
Аз не зная какво е морето у мене!
Има Мъртви морета и светли пространства,
сред които животът от сила прелива;
по морето у мене стихиите странстват,
а водата е гъста и странно горчива.
Аз съм само море. Но когато вълната
върху камъка плисне зелената влага,
от солта побелява гръдта на скалата,
а солта е горчива, и рибите бягат.
Странна участ е тази – вода до насита,
а те мъчи жестока изгаряща жажда.
От солта побеляват не само скалите
– тази сол е горчива, тя всичко разяжда.
Има хора – звезди, има хора – дървета,
аз съм просто море – пеня гребени сиви,
но остава по двете ми шепи да свети
само сол, само сол
и надежда горчива...
__________________
* Салакия – в римската митология – богиня на морската вода и
откритото море, съпруга на Нептун, майка на Тритон;
* Винилия – божество на вълните на прибоя.
© Валентин Чернев All rights reserved.
