Солена тишина
Морето няма глас да ме оплаче.
И сол си няма – скришом я откраднах
и храних дълго сетния приятел.
А като смърт все си оставах гладна...
И прилив няма. Ни прибой, ни риби...
Не му върви със мен да се сбогува.
Тъгата сви крайбрежните колиби
и само екот като пулс дочувах
от лунен шепот, разлюлял вълните.
Ята от гларуси извиха облак.
Препълниха ми крясъци очите
и плисна тишината. Стана обла,
по-гладка от дъха на пеленаче.
Достатъчна, да пресуши морето
и дъното - самò - да се разплаче
и впише името ми там, където
прашинка вечност само бях щастлива.
Накрая да затвори с вой вратите,
да изоре брега до капка нива.
И да посее щипка сол в очите.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дарина Дечева Всички права запазени
