Солени пълнолуния
Под клепките на всеки тъжен ден
заспива уморената надежда.
От срещи пак с несбъднато сразен,
расте в ума ти кукувича прежда.
Оплита самочувствие и блян
със тънките си вледенени пръсти.
И в дулото на съвестта си взрян,
ти плачеш за мечтата непокръстена.
А може би от твоите сълзи -
горещи и солени пълнолуния,
спасението в миг ще изпълзи
надеждата безкрила да целуне.
След танца самодивски на нощта,
ще се събуди с вик зелен зората.
Превръщаме във хлорофил кръвта,
за да запазим стръкчето в душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
