Пътувах дълго, спирах, слизах
и скривах се на сухо под навеса.
И беше топло и си мислех,
че съм намерила подслона вечен.
И бях щастлива, бях във песен.
Обаче идваше момент във който,
прокапваше навеса.
И едри капки серен дъжд
Прояждаха плътта нещастна
И пак се качвах в автобуса
И пак пътувах със надежда ,
че зад завоя спирката ме чака
и ще е сухо, топло и.. завинаги.
Та.. слязох заслепена и щастлива,
а той навеса бил със плесен
и мокра гнила и изгубена
качих се пак, но без надежди
и се загледах през стъклото без посока
и изведнъж. Невзрачна спирка
с надписа „Последна”
... и беше истинска.
12.12.2005.