Един поет,
говореше със виното
за своята любов:
Тя също като теб
ухае
на божественост,
очите и - кристални,
като теб във чашата,
а устните и
с кехлибарен цвят.
Расла е в земя на винотворци,
които са я слагали да спи
с любов,
а после са я гледали
с наслада...
Тя има вкус на огън и земя,
на блясъкът на слънцето...
Също като теб
опиянява...
Вълшебство е
което омагьосва
и кара същността ми
да заври
за да усещам топлите вълни
от факта,
че е тя до мен
и че я имам...
Поезия за всички сетива!...
Но,
искам да те питам,
как кажи,
такъв разкош за себе си, опазя?
Не мога тази хубост да деля!
Не искам да споделям
нито смях,
нито сълзите
бликнали от чувства...
Вкусът ми, като чувствата е свят,
а те са отредени да са мои...
Насладата е наш, егоистичен грях!
Причините са нейни и са твои...