Спомен...
И стъпки безшумно отекват по пясъка,
и фара ни маха далече с ръка,
силно се чува на чайката крясъка,
пристъпвам бавно със боси крака.
Крада ти запалки и миди, и вяра,
крада от цветята меда им любим,
връхлита чудовищно, но глухо и звяра,
а железният ключ е така разглобим.
Някога, някога далече във времето -
далече от вятъра, от страдания, плен -
посяваме нежно на умората семето,
танцува воала златно сдиплен.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любослава Пиринкова Всички права запазени
