И стъпки безшумно отекват по пясъка,
и фара ни маха далече с ръка,
силно се чува на чайката крясъка,
пристъпвам бавно със боси крака.
Крада ти запалки и миди, и вяра,
крада от цветята меда им любим,
връхлита чудовищно, но глухо и звяра,
а железният ключ е така разглобим.
Някога, някога далече във времето -
далече от вятъра, от страдания, плен -
посяваме нежно на умората семето,
танцува воала златно сдиплен.
© Любослава Пиринкова All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
