Спомен
Една самотна въртележка, осъмнала на морски бряг,
изскърца с стари колелета и нескопосан конски впряг.
А кончетата – еднорози, с очи изтрити от праха
примигват тъжно и очакват усмихнатите си деца.
Изтръпнал пясъкът се моли и пари с нейната тъга.
Той вика чайките да дойдат – една монета от брега
да клъвнат с човките си жълти, та старият джубокс заспал
да се разсъни и запее, тъй както нивга не е пял.
А сводът с скъсани платнища в небето сякаш е опрял
и стене: "Облаци – завеси, ако за мене ви е жал –
пуснете слънцето – да блесне останалият син брокат,
да дойдат моите дечица и пак на мен да се качат,
да чувам как смеха им звънък разтупква техните сърца.
Че аз защо съм въртележка, ако се давя в самота!
Ако потъна във забрава, загубя всички цветове,
ако не нося вече радост – не искам да ме има, не!
Море, прати вълна солена за кончетата слепи ти,
щом няма кой да нарисува отново техните очи.
Там те свободни да препуснат в безкрайната ти морска шир.
Да съм щастлива въртележка на края на един всемир.
А ако от брега ме викнат – вълнѝте няма да ме спрат –
ще се превърна в раковина и пак ще бъда спомен скъп…"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Ангелова Всички права запазени
