Спомен

В стаята е само тя – рошава,

с размазан грим, отпива бавно всяка глътка,

и се сеща за добрите дни и хората,

които нявга топлеха душата ѝ.

Отпива, бавно, и си спомня,

че онази любов беше стипчива

като тази напитка,

но също като нея ѝ носеше наслада.

Отпива и устните ѝ се пропиват

с вино и стават аленочервени,

точно като че страстно бяха целувани,

тези устни, които ничие червило

не можеше да възвърне цвета на червена роза.

Алената напитка се разливаше по цялото ѝ тяло

и навяваше спомен за топла прегръдка.

Всяка следваща глътка я опияняваше

все повече и вече престана да мисли, престана да чувства,

точно както не мислеше в кого да се влюби.

Виновно ли е виното на една жена,

че е слаба и я опива? Ако намери това опиянение,

не би ли била поне за малко щастлива?