СПОМЕН ЗА ДЕВОЙКАТА ПО СЕНОКОС

... из дълбоките дъбрави – както си косях сено,

зърнах в роба без ръкави в миг девойченце едно,

по безшумната пътека гледах я – към мен върви,

и се свличаха полека! – под косата ми треви.

Тръсна ми косица руса – и след миг ѝ чух гласа,

и – наточих трижди с бруса още острата коса.

Тя се спря и ме запита: – Момко, искаш ли вода?

Бе донесла топла пита с дъх на билкови бърда.

Стелна ленената кърпа, ръсна чубрика и сол,

и косичниче придърпа – свлечен слънчев ореол!

В блага сенчица ме кротна, стори ме блажен и тих.

Ни на селфи да я фотна, ни да я разкажа в стих!

Вятърче ли ме докосна? – или нейде пейна кос?

Ах! – девойка сенокосна ми дойде по сенокос.