Като свещ догарям... от мълчание,
топя се като восък във огнище,
това, което в мене е останало,
са малко спомени и остарели снимки.

Това мълчание, убива бавно,
/от пепелището не може да направиш свещ/
ръката ми протегната отдавна,
е пълна с тишина, и много лед.

Ледът изстърган от сърцето ти,
оставя мокри, лепкави следи,
и всяка сутрин, бледа в огледалото,
се питам, изгаряне от лед, дали боли...

Като свещ угаснах... от обичане,
и все по тебе тичах, не успях,
в ракли пълни с пожълтели спомени,
завивам тебе всяка вечер... и сега!

Диана Димитрова

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=10214290733527207&id=1382229823