Споменът за две очи
"Споменът за две очи"
О, скръбен миг!
Сърцето ми разбито е на части,
захвърлено като ненужна вещ сред храсти,
и чудя се какво да сторя,
и ден, и нощ безсънен като в сън говоря.
Не смърт причина е за мойта мъка,
а ориста зловеща на любовната разлъка,
когато някой с гняв си заминава
и нищичко след него не остава.
Избяга любовта и без да каже нито дума,
прокле ме, както кълнат с черна чума,
и ето - уж вече много време мина,
уж лято е, а в мен е зима.
В звездите по небето виждам само нейните очи,
а шепотът потаен на листата за нея само ми мълви,
и всяка песен, всеки звук,
напомнят ми, че някога била е тук.
Злощастни дни!
Как тежко е да скитам сам,
а накъде - дори не знам,
и няма сила сякаш в този свят
от старец пак да ме превърне в млад.
Лежа във мрака и се питам -
защо със прилепите не отлитам,
защо вървя по таз земя, защо живея,
когато мога в тъмнината да се рея!?
И там ще бъда истински свободен,
а не от тежки мисли, колебания прободен,
ще чувствам само празнота -
заместник зъл на любовта!
Да! Страшно е наистина Отвъд -
там, гдето черни сенки спят,
но знам поне - не ще боли
от спомена за две очи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Задгробник Евотош Всички права запазени
