Помолих им се да поспрат,

да позабавят лудия си беж.

Но също като див изплашен ат,

обикалят кръглия манеж.

С глухо цък, почти недоловимо,

отмерват те изминали моменти.

Толкоз ли пък е необходимо?

Кому са нужни мърдащите ленти?

На стареца от труд прегърбен,

фанатично да ги проверява?

И после пак обиден и разсърден,

че не е много, дето му остава.

Или на младока без проблем,

който с време злоупотребява?

И с всеки следващ ден рожден,

осъзнава – само то не се продава.

Помолих аз стрелките да поспрат,

но те не спират никога за никой.

И реших да тичам като ат,

може би по-бавно ще ме стигнат…