Ve2666 (Василка Ябанджиева)
543 5434
15.02.2019 г., 15:36 ч.

Спри 

  Поезия
311 4 3

Едно, две, три. 

Хайде, поспри! 

Огледай се. Тишината ехти. 

Чудиш се, накъде? -

по първата пряка пътека. 

Не е лесно. Шуми. 

Не реката. Тя е далеко. 

Нещо в теб крещи.

Разкъсван от болка, съвест, от рана. 

Нямаш вина, само ранима душа. 

А времето - то е тъмна мъгла, 

спуснало мигли, не вижда, 

как чистата, непорочна роса, 

вече е минало непростимо. 

© Василка Ябанджиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Чета, чета, препрочитам и нещо от себе си откривам, с по други думи изказано,, при други условия случило се, но резултата е един и същ, наранена душа, болка, страдание, чувство за вина, която нямаш, Човек попада в тъмнина. Търси пролука за лъч светлина и се чуди по коя пътека да тръгне... Влади преди мене е изразил финала на стихотворението ти. Казват, че страданието пречиства и извисява човешката душа. И той става поет, та с полета на мисълта да изрази себе си и да остави следа... Поздравления!
  • Прекрасна поанта, която пречиства и извисява:

    " А времето - то е тъмна мъгла,
    спуснало мигли, не вижда,
    как чистата, непорочна роса,
    вече е минало непростимо."

    Поздравявам те сърдечно, Васе!
  • Василка,права си животът ни е един нескончаем бяг за който спирка няма.
    Поздрав!
Предложения
: ??:??