Сребърно огледало

Аз сам си тръгвам - парещо студен,
нелепо закъснял за тая крачка,
не зная стъпките ми накъде ме влачат,
но виждам ясно - пътят е пред мен.

Луната, като призрак пребледняла,
в нощта ми се оглежда, поглед благ
сияе в тишината, леден мрак
със крехка съвършеност заблестява.

В съня ми тя е идвала преди
и всеки свой дъх давал съм на нея,
и губил съм я, сетне съм копнеел
под клепките ми пак да затрепти.

Разгръщал съм я в страници нечетени,
и чел съм я за пръв и сетен път,
а щом пък греховете в мене спят,
душите ни в една били са сплетени.

В миражи съм я срещал неведнъж
и чувал съм риданията ѝ молещи.
Пронизали гърдите ѝ, тополите,
пилели са я в мръзнещата ръж.

А тя била е жива в детска глъч.

До ситен дъжд в небето е горяла,
забравена, ранена, полумъртва,
тя - крехък силует и буря цяла.
По облаците днес на пръсти стъпва,
но виждам я тъй истинска пред мен,
Луната - сребърното огледало,
сред мигове стаени е трептяло
сред тоя мрак изгарящо студен.

Била е всяка крачица по пътя ми,
невидима почти, почти реална,
откривал съм се в сълзите ѝ стъклени,
в очите ѝ, на мойте огледални,

съзирал съм частиците от себе си,
които разпилял съм безразсъдно.
Прикривал съм я в най-дълбоки белези
и чакал съм в дъха ми да покълне.

Разцъфнали сред нощните цветя,
ръцете ѝ безплътни ме докосват.
От Лунното сияние омагьосан
в нощта ѝ като призрак блед се нося.
Тя - бряг студен, делящ на две света
и пламък нажежил небето стръмно,
тя - образ на дете и на жена,
в съня ми - привидение безсънно.

Запява ми със вятъра едва
дочута от съзнанието ми истина,
разказана от страници неписани;
запява ми със вятъра едва
Луната, че това е любовта.