Среднощна приказка
От черните зеници на нощта
се ронеха сълзите й – звездици,
полепваха по лунната трева
и трепкаха като криле на птици.
Една жена, във болката сама,
на стола бе заспала от умора.
Тя още вярваше във чудеса,
в доброто, в любовта и в хората.
Сърдечна беше, мила и добра,
усмивката й стопляше душата.
Едно едничко нямаше – дете,
което да я хваща за ръката
и да й казва :“ Мамо, как си ти?
Ще ходим ли във парка на разходка?“,
да се оглежда в нейните очи,
да имитира нейната походка.
И засънува тя прекрасен сън,
как тича по небесната морава,
но спря като ударена от гръм
- едно дете видя да се задава.
„Това си ти, нали? Това си ти!“
„Да – й отговори то – позна ме!
Почакай, още малко потърпи
и скоро моя майчица ще станеш!“
Усмихна се в съня и се събуди,
погледна към далечните звезди.
Сърцето й туптеше като лудо.
Сънят - мечта нощта й подари!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Nina Sarieva Всички права запазени
