29.10.2014 г., 22:37

Срещу утрото

888 0 6

Нощта още дълго ще тлее,

                         преди да угасне докрай

в пожара на изгрева. Знам ли

                         с далечния кучешки лай

дали пък не се зазорява?

                         Кога ли все пак ще заспя?

Но няма надежда. От двора

                         петелът внезапно пропя.

 

И пауза гръмва в сърцето.

                           В очите свисти оксижен.

Без капчица сън ли отново

                           ще срещна тревожния ден?

Къде с тия двеста пробойни

                           да плувам в открито море?

И тая душа парцалива

                          ще може ли да побере

 

във себе си цялата тежест

                          на моите мъртви мечти?

В най-златните хлебни години

                          живея безхлебен почти...

Знам, никой не ми е виновен

                          за моя бездимен комин.

Когато раздаваха карти

                          аз бях срещу всички - един.

 

Не можех безмълвно да слушам

                           безсрамните, нагли лъжи.

Когато разпъват те свои -

                           най-много от всичко тежи.

Но явно било е решено

                           кой трябва да бъде курбан

и кой да спаси реномето

                           на висшия лидерски клан.

 

И хитро, и подло, и гнусно!

                           Прехвърляш вината на друг!

Невинна остава ръката.

                            Виновен е нейният чук...

Така е било и ще бъде

                            във всички открай времена.

Но ето, че вече се съмна.

                            В пердето трепти светлина.

 

Не исках назад да се връщам.

                             И то по кървяща следа.

Но има ли начин, на памет

                             и мисъл да сложиш юзда?

А има и рани, които

                            не хващат кора и след век!

Какво му остава тогава

                            на скромния, малък човек?

 

Да има ищах да се труди,

                            посока да има, и път.

И дойдат ли бесни години,

                            най-кротък да му е сънят.

Но в нашето гибелно време,

                           дори и това е мечта.

Човекът със малката буква

                           единствено има... смъртта.

 

Но даже и гробът сега е

                           проблем на самия умрял!

Така че умирай без име

                           и то в някой краен квартал!

Това е картината. Даже

                           са рехави тези слова.

И трябва свръхчудо да стане,

                           та Господ да види това!

 

Такава разюздана наглост

                          светът не познава до днес!

Умират от град милиони,

                          а те го наричат - прогрес!

Но стига! Ще трябва да ставам.

                          Платното ме чака отвън.

Макар и с горчилка в душата...

                          Макар и без капчица сън.

 

Заслушан в плача на земята

                           и в птичата весела глъч,

ще дебна със четка в ръката

                           най-първия утринен лъч.

След него ще лумнат и други.

                           Безброй. Океан от лъчи.

Това е мигът, в който трябва

                          да имам сърце и очи...

 

2003

                           

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Чавдар Тепешанов Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Прекрасна поезия! Поклон! Има още хора на този свят! Трошици-благодаря, че Ви има!
  • Това е драмата на философа и поета- изборът между кроткото съзерцание и действието, което винаги носи след себе си безброй вини- и аз съм писала на тази тема и дълго са ме тормозили тези проблеми. Финалът ти е топъл и светъл, което мигновено прави стихотворението ти по-обнадеждаващо. Все пак любимата ми част е:
    "Не можех безмълвно да слушам
    безсрамните, нагли лъжи.
    Когато разпъват те свои -
    най-много от всичко тежи."
    Поздравявам те!
  • Моите почитания!
  • Дълбока поезия!
    Браво!
  • Това е!

Избор на редактора

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...