Нощта още дълго ще тлее,

                         преди да угасне докрай

в пожара на изгрева. Знам ли

                         с далечния кучешки лай

дали пък не се зазорява?

                         Кога ли все пак ще заспя?

Но няма надежда. От двора

                         петелът внезапно пропя.

И пауза гръмва в сърцето.

                           В очите свисти оксижен.

Без капчица сън ли отново

                           ще срещна тревожния ден?

Къде с тия двеста пробойни

                           да плувам в открито море?

И тая душа парцалива

                          ще може ли да побере

във себе си цялата тежест

                          на моите мъртви мечти?

В най-златните хлебни години

                          живея безхлебен почти...

Знам, никой не ми е виновен

                          за моя бездимен комин.

Когато раздаваха карти

                          аз бях срещу всички - един.

Не можех безмълвно да слушам

                           безсрамните, нагли лъжи.

Когато разпъват те свои -

                           най-много от всичко тежи.

Но явно било е решено

                           кой трябва да бъде курбан

и кой да спаси реномето

                           на висшия лидерски клан.

И хитро, и подло, и гнусно!

                           Прехвърляш вината на друг!

Невинна остава ръката.

                            Виновен е нейният чук...

Така е било и ще бъде

                            във всички открай времена.

Но ето, че вече се съмна.

                            В пердето трепти светлина.

Не исках назад да се връщам.

                             И то по кървяща следа.

Но има ли начин, на памет

                             и мисъл да сложиш юзда?

А има и рани, които

                            не хващат кора и след век!

Какво му остава тогава

                            на скромния, малък човек?

Да има ищах да се труди,

                            посока да има, и път.

И дойдат ли бесни години,

                            най-кротък да му е сънят.

Но в нашето гибелно време,

                           дори и това е мечта.

Човекът със малката буква

                           единствено има... смъртта.

Но даже и гробът сега е

                           проблем на самия умрял!

Така че умирай без име

                           и то в някой краен квартал!

Това е картината. Даже

                           са рехави тези слова.

И трябва свръхчудо да стане,

                           та Господ да види това!

Такава разюздана наглост

                          светът не познава до днес!

Умират от град милиони,

                          а те го наричат - прогрес!

Но стига! Ще трябва да ставам.

                          Платното ме чака отвън.

Макар и с горчилка в душата...

                          Макар и без капчица сън.

Заслушан в плача на земята

                           и в птичата весела глъч,

ще дебна със четка в ръката

                           най-първия утринен лъч.

След него ще лумнат и други.

                           Безброй. Океан от лъчи.

Това е мигът, в който трябва

                          да имам сърце и очи...

2003