Не чуваш ли, че всяка нощ те викам
под къдрава от знойна жад луна,
прозорците, и те за тебе питат,
с разтворени в очакване крила.
И потреперващи от хлад, звездите
се ронят тихо като скръбен дъжд –
заспивам пак на спомена в очите,
от който сънищата ми са ад.
* * * * * * * *
Сънят ми идва като нощ полярна,
без пролет, лято, есен – само зима,
в страданието иска да ме заледи, ...