Планината носи на гърба си,

птиците не могат да я стигнат.

И върхът покорно се смалява.

Наръчът над бора я въздига.

Райската поляна се разтваря

в ароматна билкова омара,

Господ къпе крехките ѝ стъпки

и следи оставя от пендари.

А след нея на рояк пчелите

се възнасят във любовни химни.

Псалмите не стигат да възпея

благостта ѝ, свидната премяна.

В друг свят ли съм, Боже, че немея?

Богородица ли ми стои насреща –

гледам я и някаква магия

ме обхваща – с нея да се слея.

И пристягат грешното ми тяло

наръч и въже в сиротно лято.

А очите – тъжно наметало –

мислите жигосаха.

Със святост.